Лилави минзухари, витошки лалета,
захапали са слънцето жестоко, дишат,
задъхани като бездомни псета

за влага жадни, не миришат.

Под тях изсъхнала тревата
разстила жълтата си длан,
поляга, впива се душата,
изтляла в болка, преродена в сън.

Покриват спомени поляни вечни,
стърчат стебла като войници прави,
и в облаци отминали, далечни
пътуват минзухарите лилави.

Сълзи пресъхнали се вкаменяват
и вятър монотонно ги събаря
в пътеките, които ни остават
и в сънищата ги затваря.

Лилави минзухари, цвят въздушен,
надникнал нежно и изпепелен,
безпомощно в земята сгушен,
сънува утро в сетния си ден.