Сърце

Разкрепостена младост, шепот тих.

Вървейки в сън безкраен, тунелът шепти:

„Подарявам ти аз тоя стих,

подарявам го аз на душата, дето хрипти.

В мрак обгърнатa, тя обърна се и изчезна.

От небосвода черен тя сякаш слезна.

Като ангел безумно красив извиси се пред мен,

и ето – сън по-хубав от пролетен ден.”

Шепти непознатият глас

и невидим разказва

как обича в захлас

нея с нейните безпокойства.

Тревожи я мрачният взор на новото утро,

тревожи я старият свят в новия ден.

И с поглед безскрупулен остро

огледа тя града безвъзмезден.

Крачи тя бавно през белите преспи,

крачи и пее своята песен.

Отива си дъждовната есен,

и зимата безнадеждно зъби впи.

Царува тя редом с хаоса в ръка

и горда разпръсва снежна белота.

Безмълвни слова изпълват тъжната дъга,

искряща красота вижда в леда тя.

„Замръзни!” – изкрещя на своето сърце,

което отчаяно се бореше да забие леко като перце.

Но, уви, не позволяваше тя чувства да завладеят й ума

и забраняваше му с тая дума.

Болеше я, откакто срещна него,

и мразеше всекиго.

Не успя да го спре

и сега няма на кой да се опре.

И тук историята моя свършва,

защото разбра, читателю, ти,

че животът вратата затръшва

и оставаш сам, уви.

Обичаше тя, ала не може сега,

обичаше него, ала сама е в прегръдката на мрака...