Сърце
Разкрепостена младост, шепот тих.
Вървейки в сън безкраен, тунелът шепти:
„Подарявам ти аз тоя стих,
подарявам го аз на душата, дето хрипти.
В мрак обгърнатa, тя обърна се и изчезна.
От небосвода черен тя сякаш слезна.
Като ангел безумно красив извиси се пред мен,
и ето – сън по-хубав от пролетен ден.”
Шепти непознатият глас
и невидим разказва
как обича в захлас
нея с нейните безпокойства.
Тревожи я мрачният взор на новото утро,
тревожи я старият свят в новия ден.
И с поглед безскрупулен остро
огледа тя града безвъзмезден.
Крачи тя бавно през белите преспи,
крачи и пее своята песен.
Отива си дъждовната есен,
и зимата безнадеждно зъби впи.
Царува тя редом с хаоса в ръка
и горда разпръсва снежна белота.
Безмълвни слова изпълват тъжната дъга,
искряща красота вижда в леда тя.
„Замръзни!” – изкрещя на своето сърце,
което отчаяно се бореше да забие леко като перце.
Но, уви, не позволяваше тя чувства да завладеят й ума
и забраняваше му с тая дума.
Болеше я, откакто срещна него,
и мразеше всекиго.
Не успя да го спре
и сега няма на кой да се опре.
И тук историята моя свършва,
защото разбра, читателю, ти,
че животът вратата затръшва
и оставаш сам, уви.
Обичаше тя, ала не може сега,
обичаше него, ала сама е в прегръдката на мрака...
© Радостина Димитрова Все права защищены