Тежък
Тежаха нощите в очите ми препълнени.
Луните, сърповидни и метални,
разрязваха със острите си ръбове
последната ми тишина. И паднах
сред шумната фуния многословие -
надъвканите опити за разговор
на дъното двутактово боботеха.
А чашите тежаха и премазваха.
И стъклено се впиваха в ръцете.
Пияни спомени се кискаха из пазвите
на лампите, забравили да светят.
Улучи ме поредният ти писък,
стократно рикоширал по стените
да търси в лабиринтите им смисъл.
Уцели ме във центъра на тихото
и цялата му болка се изля -
полепна по мембраните на клетките,
взриви се на частици из кръвта,
по вените си плътно я усетих…
Препълних се. А стълбите се виеха
нагоре и безкрайно се проточваха -
главите им, излизащи през изхода,
отвеждаха до теб с отровна точност.
Тежах по дланите ти гола. Полунощно.
Мълчах. И те болеше тишината,
заседнала във гърлото на топче,
преди да си отида сутринта.
Раздадох се. А гарваните в зимата
из белите ми сънища крещяха.
Разбрах едва тогава, че те имам…
Очите ти, препълнени, тежаха.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
