Тежък
Тежаха нощите в очите ми препълнени.
Луните, сърповидни и метални,
разрязваха със острите си ръбове
последната ми тишина. И паднах
сред шумната фуния многословие -
надъвканите опити за разговор
на дъното двутактово боботеха.
А чашите тежаха и премазваха.
И стъклено се впиваха в ръцете.
Пияни спомени се кискаха из пазвите
на лампите, забравили да светят.
Улучи ме поредният ти писък,
стократно рикоширал по стените
да търси в лабиринтите им смисъл.
Уцели ме във центъра на тихото
и цялата му болка се изля -
полепна по мембраните на клетките,
взриви се на частици из кръвта,
по вените си плътно я усетих…
Препълних се. А стълбите се виеха
нагоре и безкрайно се проточваха -
главите им, излизащи през изхода,
отвеждаха до теб с отровна точност.
Тежах по дланите ти гола. Полунощно.
Мълчах. И те болеше тишината,
заседнала във гърлото на топче,
преди да си отида сутринта.
Раздадох се. А гарваните в зимата
из белите ми сънища крещяха.
Разбрах едва тогава, че те имам…
Очите ти, препълнени, тежаха.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Инна Всички права запазени