Ти земетресението си,
което здраво ме разтърси.
Срина нещо в мен,
когато повече не ме потърси.
Ти брадвата си,
която разсича дървото.
С една огромна лекота
отсече на надеждата стъблото.
Ти бурята си,
която светлите ми мисли отнесе.
Разрази се с пълна сила
мрак и самота в душата ми донесе.
Ти бръсначът си,
който преряза моите вени.
Сега с кръвта изтичат чувствата
и няма как да бъдат спрени.
Ти водата си,
която угаси пожара в мен.
В гърдите огънят гореше,
а сега остана само въглен.
Ти чукът си,
който въглена разби.
С един премерен удар
пръсна го на части.
© Ангел Тодоров Todos los derechos reservados