... тих славей... онемял роден...

Животът – сметки, голи факти,
каква любов, какви мечти?
Но оцелял си и си пак ти,
и пак си себе си. Почти.
Непожелан и непредречен,
в средата си на пътя вече,
по него пада и летя...
Едничко ти остана ето,
дори и кърпено сърцето.
И късна обич, само тя.

Вървиш ни първи, ни последен, 
криле под дрехите прибрал.
Над теб небета – точно седем
и Млечен път е засиял.

Вдигни очи и виж я – тиха,
душата ми с три нежни стиха,
описва теб – звездите спят.
Спят всички, нежно прегърни ме,
сега сме никои – без име
и само наш е този свят.

А утре, утре не събуждай,
зората. Да не идва ден,
без теб съм ничия... и чужда,
тих славей... онемял роден...