Тишина...
Думите са пропаст от сатен,
като куки нежно ме раздират.
Далеч е времето от мен,
а думите – не щат да спират!
Очите ми тъмнеят изгревно
пред тъгата на признанието.
Нима е писано и мислено
да съм като мълчанието?
Преглътни ме с малко лудост.
Капчици смълчана самота.
Усмивката е мойта другост,
лицето ми е... тишина!
В света ти колко струват
хилядите ми признания?
Очите се преструват,
че липсват им желания...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Свобода Todos los derechos reservados
