Тишина...
Думите са пропаст от сатен,
като куки нежно ме раздират.
Далеч е времето от мен,
а думите – не щат да спират!
Очите ми тъмнеят изгревно
пред тъгата на признанието.
Нима е писано и мислено
да съм като мълчанието?
Преглътни ме с малко лудост.
Капчици смълчана самота.
Усмивката е мойта другост,
лицето ми е... тишина!
В света ти колко струват
хилядите ми признания?
Очите се преструват,
че липсват им желания...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Свобода Всички права запазени
