Утеха не намирах в нито дума

от моите стихотворения, за Бога!

Да имах някаква вълшебна гума,

аз бих изтрил ги. Но не мога...

А после ме замѝсли някак времето,

в което съм изливал от душата си, 

копнежите, дори несподелените,

и тежките присъди на съдбата. 

И връщал съм стотици пъти лентата, 

на спомените в тъжното си минало, 

с надеждата за бис - аплодисменти, 

на грешните любови в друго кино. 

Но този филм накрая просто свърши. 

Сега, благодаря на своя път. 

Героите са повечето мъртви. 

(Бездушните са кокали и плът.) 

Простих се със отминалите обичи. 

Живота ми е облак, извалял се, 

и нямам нито малко, нито повече. 

За твоята любов съм доживял! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

15.09.2023