И като мъничко поточе в кръговрата, клокоча бавна, тиха и смирена, нетърсеща от никого отплата, сама във тишината стена... Умиращи във мен мечтите, бавно стихват и загасват, попарени жестоко от лъжите, във купчината с тъжни мисли се напасват... Завръщам поглед във тъмата, а той е там, с очи лъжливи, мълча, оставям да говори тишината, опарена от спомените сиви... Очите искат да погледнат, във нвговите да се взрат отново, ръцете пак напред да се протегнат, от устните да изтече любезно слово... Но в миг се сещам пак за нея, момичето, с което ме предаде, със болка нечовешка аз живея, а уж на мене само се отдаде... И борят се любов и мъка, примесени със капчица омраза, желание да го прегърна бъка, но любовта си трябва да прегаза... Трудно аз събирам всички сили и изричам тихо "Всичко свърши!", знам, че тези думи биха ме убили, ала нявга той на две сърцето ми прекърши...