Сгушена дълбоко в тишината,

свещ със пламък тих блести.

Хвърля сенки топли тъмнината,

рисува път в блуждаещи очи.

Поглед скрит тъй тайно в мрака,

с друг до него поглед мил,

копнеят, тръпнат, плачат, чакат,

тих дързък шепот дланите увил.

Докосвам с пръст косите плахо,

с пръст докосваш моите коси.

А онзи стон тревожещ, плашещ,

нека легне да поспи.

С дъх покривам тялото ти цяло,

жар птица вляво там тупти,

с огнени криле и цялата във бяло

погледа ти виждам – виждаш моя ти.

Не искам ден да идва утре,

щом тръгнеш, никога не ще заспя.

И нощ рисувам с мойте устни –

слънцето, света със тях да спра.

С приведена глава до твойто рамо,

с пресипнал глас пак думите изричам,

не искам нищо друго... да ти кажа само –

аз теб обичам... теб обичам.

А ти, глава до мене свела,

в сън трепетен, прекрасен спиш.

И пак ръце във моите си вплела,

пак със дъх лицето ми гориш.

Денят се ражда детски малък,

щипе устните ми утринният хлад.

Сърцето ми остава издълбано в камък,

туптящо в Рая, не горящо в Ад...

Вървя умислен в своя ден,

с ръце във джобовете скрити.

Вървиш умислено и ти до мен,

и с обич бузите ми щипеш.