Сгушена дълбоко в тишината,
свещ със пламък тих блести.
Хвърля сенки топли тъмнината,
рисува път в блуждаещи очи.
Поглед скрит тъй тайно в мрака,
с друг до него поглед мил,
копнеят, тръпнат, плачат, чакат,
тих дързък шепот дланите увил.
Докосвам с пръст косите плахо,
с пръст докосваш моите коси.
А онзи стон тревожещ, плашещ,
нека легне да поспи.
С дъх покривам тялото ти цяло,
жар птица вляво там тупти,
с огнени криле и цялата във бяло
погледа ти виждам – виждаш моя ти.
Не искам ден да идва утре,
щом тръгнеш, никога не ще заспя.
И нощ рисувам с мойте устни –
слънцето, света със тях да спра.
С приведена глава до твойто рамо,
с пресипнал глас пак думите изричам,
не искам нищо друго... да ти кажа само –
аз теб обичам... теб обичам.
А ти, глава до мене свела,
в сън трепетен, прекрасен спиш.
И пак ръце във моите си вплела,
пак със дъх лицето ми гориш.
Денят се ражда детски малък,
щипе устните ми утринният хлад.
Сърцето ми остава издълбано в камък,
туптящо в Рая, не горящо в Ад...
Вървя умислен в своя ден,
с ръце във джобовете скрити.
Вървиш умислено и ти до мен,
и с обич бузите ми щипеш.
© Янко Панко Всички права запазени