Тръгна си...

А тук е празно.

Остави ме така сама.

Стоя и взирам се във пустотата

Потънала във мисълта.

И няма, няма да забравя

Мига, във който те видях,

И сякаш мъничко ти поостана..

И на прага те изпратих пак.

Боли ме. Кой ли би очаквал?

Но беше приказка една..

Започваше щом падне мрака

И свършваше на сутринта.

--

Усещах..

Музика, кафе... и топлина.

Но само миг и всичко рухна..

Празно е сега.

Любов ли беше?

Или друго?

И струваше ли си греха..

Нима е грях да спреш и да се стоплиш,

Щом усетиш в мрака топлина?

И някак иронично свърши,

С усмивка, просто „ей така“,

Но прощалната целувка..

Ще напомня плахо за страстта.

--

Изпиваше ме с поглед..

На безкраен, топъл океан

А аз потъвах бавно в него..

Няма връщане оттам.

Казват, хората минават и си тръгват,

Оставят и понякога следа

След теб остави ти пътека,

По нея мога да вървя.

Дали не искам да се върнеш?

Но не ще е нашата съдба..

Така е, но копнея пак да ме прегърнеш

И в усмивката ти да се потопя.

Да пием пак еспресо сутрин рано,

Да хапнем паста по обяд,

И накрая на деня да кажем..

„If today was your last day, we made it count!”