Тъга

Отново към мен тихо се промъква

една забравена, дълбоко скрита

изпепеляваща тъга,

към сърцето се отправя 

обвита в бяла, снежна тишина.

Очи затварям и замлъквам

аз чувам тоз сподавен стон

как извива се и тихо лакътуши 

обгръщайки ме в сребрист балон.

И притисната в схватка здрава 

с тънка паяжина оплита и се наслоява 

шептейки тихо, но ме оставя някак цяла.

Очи затварям и усещам 

един вълшебен водопад 

от стихийни чувства и надежди

рисуващи палат. 

Как само падат и се сгромолясват...

А в дъното на пропастта вулкан изригва - 

от стари спомени,  забравени мечти 

трепти сърце,  око не мигва 

среща неизвестна чака,  молейки да полети. 

Повратна точка да достигне - 

някъде там на повърхността 

и вихър прашен да издигне 

мисли,  думи и дела. 

От сблъсъка мощен светът се люлее,

искри се разхвърчат,  

а копнежът още тлее ли тлее...

Тъгата изплува - плете невидими мрежи,  

с отблясъци сини душа да лекува - 

това са нейните скрити стремежи