На моята
любима учителка...

Учение пак-
на прага се задава.
Чувам отдалече училищния звън.
Но тъга в мен като гостенка се настанява,
тъй както осъзнавам,
че ученичка твоя повече не съм.

,,Учителко любима,
учителко любима!"-
идва ми с глас да изкрещя.
И да те прегърна за едно последно
,,чао!"
Но ще има ли ,,здравей!" след него...
на утрешния ден,
щом вече по пътя си съм поела аз?

За мен,
не ще те лъжа,
училището бе и мъка, и сълзи.
И бързах да порасна,
че като свободна птица от клетка да излетя,
но, ах, съдбата само как реши да ми го връща-
като повече не живея в свят,
изпълнен с приказка.

Учителко любима,
ти беше...моята приказка!
И не ще останеш като мътен спомен
в главата ми,
насъбрал по себе си като старина прах.
Ще останеш като блян,
по който само мога тъжно да въздишам,-
че, може би,
дълго време няма да мога да хвана
твоята ръка!

Аз вече съм студентка.
Не съм повече ученичка.
Но видя ли те, ще се престраша,-
да те прегърна с обич на сто деца,
ще се усмихна като хиляда слънца,
ще целуна твоята ръка
и ще кажа едно искрено:
,,Благодаря!"