Уханен стих

В градината с ухание на бели кринове

със пеперудени крила витаят спомени.

Изплували над хоризонта вечни джинове

в индиговия здрач на вечерта,

въртят се и танцуват, галопирайки

безкрайната мазурка на страстта.

Като запалени борини осияват

сълзите в пещерата  на духа ми,

където минали докосват бъдни мигове,

тъй както сталагмити призовават сталактити,

за да се слеят в карста на сегашните.

 Разпуснала коси, с ефирна риза,

 по-сладка и опасна и от блудница,

 пристъпва босоногата любов и влиза...

В градината със криновете чудни...

Една усмивка с аромат на кринове

избухва като фойерверк в тревата,

докато лъскам потъмняло златото

на дните си, в които бяхме двама...

 Ще си ги вадя от витрината на паметта

понякога, за да ме галят като лято.

Ще си откъсна наръч кринове,

за да ги пръсна в опустялото си ложе,

в нозете ми разцъфнало подножие...

 И след последния си дъх ще се надявам,

ще те очаквам върху облаци от кринове...

В косите ми уханен крин да бъде знакът,

че ще те чакам горе  на небето.