Ставаш с мъка в 7, обречен.

Ходиш на работа, сякаш бавно.

Ден обикновен, дори вечен,

за да се върнеш пак там, безславно.

Поне имаш късмет, обичаш.

И имаш свобода да си щастлив.

Но ако си щастлив, от какво тичаш?

И ако си свободен, защо си ревнив?

За да станеш в 7, уж като нов

и да те няма цял ден, вечен.

Да се върнеш пак там, в твоя ров

и да си повтаряш - не съм обречен.

Поне си сигурен, имаш желязна риза

и си спокоен, защото умееш.

Но ако си сигурен, защо пак си в криза?

И ако си спокоен, защо не посмееш?

Защо мислиш, че няма алтернатива?

Че не избираш сам своите хора?

Че ако посмееш, всичко се срива?

И че не можеш без чужда опора?

Отдавна няма вече граници, знаеш.

И само това не стига, за съжаление,

но не е причина да гниеш, да траеш

и да не излезеш от това умопомрачение.