Ставаш с мъка в 7, обречен.
Ходиш на работа, сякаш бавно.
Ден обикновен, дори вечен,
за да се върнеш пак там, безславно.
Поне имаш късмет, обичаш.
И имаш свобода да си щастлив.
Но ако си щастлив, от какво тичаш?
И ако си свободен, защо си ревнив?
За да станеш в 7, уж като нов
и да те няма цял ден, вечен.
Да се върнеш пак там, в твоя ров
и да си повтаряш - не съм обречен.
Поне си сигурен, имаш желязна риза
и си спокоен, защото умееш.
Но ако си сигурен, защо пак си в криза?
И ако си спокоен, защо не посмееш?
Защо мислиш, че няма алтернатива?
Че не избираш сам своите хора?
Че ако посмееш, всичко се срива?
И че не можеш без чужда опора?
Отдавна няма вече граници, знаеш.
И само това не стига, за съжаление,
но не е причина да гниеш, да траеш
и да не излезеш от това умопомрачение.
© Тя All rights reserved.