В БЕЗДЪННИЯ ПОКОЙ НА МЪДРЕЦИТЕ

... изглежда, помъдрях полека-лека, додето тъй несетно остарях,

за вярата в доброто и в човека отдавна вече спря да ме е страх,

дори и най-потулваната благост в зениците на всекиго чета,

„Кажи му Аго, да му стане драго!” отваря и залостени врата! –

нали и аз съм, Божем, пойна птица, краваецът ми повече сладни,

щом звънне ми съседът за солчица, и помежду ни срутват се стени,

когато зърна някой да се дави, овреме гледам да подам ръка,

светът ми диша в светлите представи за обич и за миг човещинка,

и си го пазя чист – като обител! – и в помисъл не искам да греша –

в бездънния покой на мъдреците навлизам със протегната душа.