В Минск
Град до реката. Светеше студената вода.
Течеше свита между бреговете.
Валеше сняг, покриваше околната земя.
Мигът разтваряше се,
после чезнеше в небитието.
Фрагментът тлее в мен.
Докосвам го със спомен, като
част от него със ръка.
Разкъсан фон довява студовете.
Стоях тогава, пак стоя сега,
а според древните повтарям боговете.
Умира времето, възражда се денят,
със каменните сгради, над които пеят ветровете.
Градина с статуи
от бронз,
от камък,
от метал...
Отново съм сред тях,
но вече като призрак от небитието.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Иван Проданов Todos los derechos reservados
