В Минск
Град до реката. Светеше студената вода.
Течеше свита между бреговете.
Валеше сняг, покриваше околната земя.
Мигът разтваряше се,
после чезнеше в небитието.
Фрагментът тлее в мен.
Докосвам го със спомен, като
част от него със ръка.
Разкъсан фон довява студовете.
Стоях тогава, пак стоя сега,
а според древните повтарям боговете.
Умира времето, възражда се денят,
със каменните сгради, над които пеят ветровете.
Градина с статуи
от бронз,
от камък,
от метал...
Отново съм сред тях,
но вече като призрак от небитието.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Проданов Всички права запазени
