В обиятията на смъртта

В съзнанието ми 

се прожектира филм печален.

А на лентата е изрисуван гроб.

Аз просната в ковчега,

заради един жесток урок.

Простирам се в сандъка,

безжизнена и слаба,

но най-накрая от този ад,

наречен живот се отървала.

Пръстта над мен тежи,

лежа безпомощно долу под земята,

не можах да те преживея,

колко жестока е съдбата.

Около дупката

събрани са моите близки,

страдат, 

сякаш и те със мене във ковчега лягат.

Горките душици...

Лежа безжизнена в пръстта,

а ти даже не разбра.

Дори не подозираш, че съм мъртва,

а дори и да узнаеш...

Съмнявам се, че ще ридаеш.

Но знаеш ли...

Може би ще бъда по щастлива там...

Долу под земята,

далеч от болката 

и още по-далеч от самотата.

Далеч от спомена проклет,

за един необикновен човек.

Човек със медена душа,

със очи,

по красиви от кръв, разлята по снега.

Със смях,

по - величествен и от най-магнетичната соната.

Със глас,

по-вълшебен от ангел, паднал от Рая на Земята.

Но има ли значение...

Тези магии аз не ще ги чуя,

не ще ги видя повече.

Гледката ми ще е само пръст и тъмнина,

но и това е по-красиво

от живот без теб,

изплетен от тъга.