В обиятията на смъртта
В съзнанието ми
се прожектира филм печален.
А на лентата е изрисуван гроб.
Аз просната в ковчега,
заради един жесток урок.
Простирам се в сандъка,
безжизнена и слаба,
но най-накрая от този ад,
наречен живот се отървала.
Пръстта над мен тежи,
лежа безпомощно долу под земята,
не можах да те преживея,
колко жестока е съдбата.
Около дупката
събрани са моите близки,
страдат,
сякаш и те със мене във ковчега лягат.
Горките душици...
Лежа безжизнена в пръстта,
а ти даже не разбра.
Дори не подозираш, че съм мъртва,
а дори и да узнаеш...
Съмнявам се, че ще ридаеш.
Но знаеш ли...
Може би ще бъда по щастлива там...
Долу под земята,
далеч от болката
и още по-далеч от самотата.
Далеч от спомена проклет,
за един необикновен човек.
Човек със медена душа,
със очи,
по красиви от кръв, разлята по снега.
Със смях,
по - величествен и от най-магнетичната соната.
Със глас,
по-вълшебен от ангел, паднал от Рая на Земята.
Но има ли значение...
Тези магии аз не ще ги чуя,
не ще ги видя повече.
Гледката ми ще е само пръст и тъмнина,
но и това е по-красиво
от живот без теб,
изплетен от тъга.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Деница Кирова Все права защищены