В ръцете на баба ми

Баба ми седеше в тъмнината над мен,
нежните ѝ ръце галеха малката ми глава,
пръстите ѝ събираха крехката ми коса —
и с грижа изплитаха две плитки.

Устните ѝ, меки като прошепната песен,
танцуваха в тишината на нощен концерт,
докато шепнеше благословии —
за здраве, за късмет,
против зли очи,
срещу кухите маски, които хората носят.

Тя не знаеше…
че тъканта на душата ми вече е уморена.
Конците се заплитаха и разплитаха —
но никога не ставаха едно.
Забравили ли бяха как?

Защо, в тази тиха, тежка нощ,
повиках образа ти —
толкова ярък, толкова силен —
като сянка, като горски дух,
който никой не може да задържи,
никой не може да притежава?

Аз съм направена от спомени —
от напукани ръце,
сухи ръце,
ръцете на всички поколения преди мен.

И нашата болка — моята болка —
е нишка, здраво усукана
около сърцето ми,
преплетена през стомаха и червата ми,
привива ме от болка,
която няма край.

Сега седя сама,
сред разпилените нишки на духа,
опитвам се да ги върна там, където им е мястото.
Но всяка частица от мен се е изпарила —
изгубена в жегата на юлското слънце.

Аз съм част от сиво-син пъзел,
без начало
и без край.

Сама съм тук,
и все пак усещам вятъра,
чувам гласа на бухала —
който пее за мен,
за теб,
за всички нас.

Те тъкат гоблена на миналото ни,
където дните се преплитат,
разделят се,
и пак се събират в нощта.

Няма да забравя как беше някога —
как заедно
бяхме нишката, която държеше всичко.
Но когато се разплетохме,
всичко се срина.

Сега, изгубена в тъмнината,
търся нови нишки,
нови пътища към светлината.
Ще ги намеря — обещавам.
Ще се претъка отново
със сила,
с нежност,
с любов — достатъчно мека, за да лекува,

 достатъчно силна, за да ме понесе.

Но може би…
може би трябва да забравя за малко —
за да се излекувам,
да се претъка,
да стана отново цяла.

Сега лежа сама в малкото си легло,
под одеяло, изтъкано от поколения —
нишки, които говорят в тишината,
разказват истории
като мъдър стар бухал,
показващ ми пътя.