Във зимна утрин, но която

на пролет повече прилича:

небето- в цвят червено-златно,

звезда- от изгрева наднича...

Върху екрана на небето

подобно сенки във ефира

обезлистените дървета

във утрото се проектират.

И птица в Изгрева се къпе

благословена от Съдбата:

в небето да ѝ бъде Пътя,

с гнездо обаче на Земята...

...Приела земната обреченост

Душата ми със стон въздъхва,

че с предложение за Вечност

от Ветровете свежест лъхва...

И утринното  настроение

на дързостни крила ме взема,

и замечтавам с настървение

във път безкраен да поема...

...А там във Изгрева разискрен

от самолет следа остава-

незнайно: и какво поискал,

и от какво безумен бяга!..

Дали на Любовта химерна

решил е мамещите тайни,

подобно сенките вечерни,

да гони цял живот безкрайно,

или повярвал е, че може

дори Любов да се забрави

и повече да не тревожи

тя с палавите си представи?..

Надмогнал Земното притегляне

дано той в устрема си помни,

че след внезапното потегляне

остават пистите бетонни                       

за път обратен, (но не кратък!..)

с Надеждите му ефимерни,

че може да догони някак

дори и сенките вечерни!...

И въздухът е тъй прозрачен,

че може да се види Времето...

Надничам в Бъдното, така че

с Мечти заменям си Проблемите!..

...Но бавно Изгрева бледнее,

Магията му също чезне...

Звездата?.. Няма я и нея...

Небето се превръща в бездна...

Денят с реалната си същност

неумолимо отрезвява

и от Мечтите пак ме връща

в Живота, който продължава...

26.02.2012.                д-р Коста Качев