Вечен сън

В тая мрачна вечер скита из гората сам-сама

и странни звуци шепнат ù сега.

В черните окови редом се редят брезите

като бели призраци в нощта.

И ето...! Пак във мрака шепне ù беда: "Eла, ела!"

Любопитно тръгна тя и в мрака там видя

онази качулата сянка със косата във ръка.

В този миг в ковчега на снега положен строполи се

и огря я онова... чувство за свобода.

С огнената факла тражи сянка мъжка във нощта.

Шета из онез умрели преспи.

А във мрака там проблясва

ковчег положен на снега.

Плахо той, със сълзи горещи приближи се

и видя, как потънала във вечен сън,

лежи безмълвно любовта.

Сви се той, ридаейки до нея,

а над тях провеси се смъртта

и прошепна му в мига: "Ела, ела!"

И ето, той заспа, сякаш зимен сън в нощта,

а снегът над тях валеше ли, валеше

и покри ги с одеало нежно.

А..., ето че дойде мига!

И факлата, забита във снега... вечен сън заспа.