Вечер без Спомените...

Вечер... А необичайно

тихо ми е във Душата –

Спомените някак тайно

ги отмъкна Необята...

И Луната пак е тука --

грее като Слънце ясно,

бисерна звезда блещука,

и е вечерта прекрасна...

Вятър изведнъж повява

прелестно във тишината...

(Може би пък на забрава

има право и Душата!...)

На моменти гороломно

той се спуска от горите...

А в тревите монотонно

стържат с лятна страст щурците...

...Бавно, бавно се смрачава

и замислено се влача –

вечерта изопачава

образите дневни в здрача;

ѝ уж всѝчко е нормално,

но ги Спомените няма,

и в това е тъй реално

скрита Цялата измама!...

Времето край мен изтича,

а го трудно проумявам,

но в Безкраят му космичен –

свойта тленност осъзнавам...

Вече често се замислям,

а Животът ми: „Какво е?...”

Той във спомени записан --

ли до тук е всичко мое?...”

...Имаше едно Момиче

със звездички във очите,

по брега със него тичахме

и ни плискаха вълните...

Но оттатък хоризонта

във една такава вечер,

то изчезна като спомен

и не се завърна вече...

А трапчинките на пясъка

от телата ни вдълбани,

ги отмъкна бързо плясъка

на вълните разлюляни....

– Аз, когато до Морето

идвам взрян във хоризонта,

за момичето, което

там изчезна все си спомням!...

.......................................................

... Но се случват тъжни вечери,

даже със сълзи обронени,

във които са обречени:

на забрава всички Спомени...

05.08.2017. Някога в Пасифика