Вечер без Спомените...
Вечер... А необичайно
тихо ми е във Душата –
Спомените някак тайно
ги отмъкна Необята...
И Луната пак е тука --
грее като Слънце ясно,
бисерна звезда блещука,
и е вечерта прекрасна...
Вятър изведнъж повява
прелестно във тишината...
(Може би пък на забрава
има право и Душата!...)
На моменти гороломно
той се спуска от горите...
А в тревите монотонно
стържат с лятна страст щурците...
...Бавно, бавно се смрачава
и замислено се влача –
вечерта изопачава
образите дневни в здрача;
ѝ уж всѝчко е нормално,
но ги Спомените няма,
и в това е тъй реално
скрита Цялата измама!...
Времето край мен изтича,
а го трудно проумявам,
но в Безкраят му космичен –
свойта тленност осъзнавам...
Вече често се замислям,
а Животът ми: „Какво е?...”
Той във спомени записан --
ли до тук е всичко мое?...”
...Имаше едно Момиче
със звездички във очите,
по брега със него тичахме
и ни плискаха вълните...
Но оттатък хоризонта
във една такава вечер,
то изчезна като спомен
и не се завърна вече...
А трапчинките на пясъка
от телата ни вдълбани,
ги отмъкна бързо плясъка
на вълните разлюляни....
– Аз, когато до Морето
идвам взрян във хоризонта,
за момичето, което
там изчезна все си спомням!...
.......................................................
... Но се случват тъжни вечери,
даже със сълзи обронени,
във които са обречени:
на забрава всички Спомени...
05.08.2017. Някога в Пасифика
© Коста Качев Всички права запазени
Едни със сънища ще навестяват
Душата, като бездънна бездна...
Е, щом пишеш,все някои остават!