Вечност в окото ми

Прашинка вечност влезе в окото ми,

не бързам да я вадя.

Аз съм сламка от сено в купа,

безкрайна сгъната диплянка

в блаженството от самота.

Обичам  изповедта на тревите

и на бездомните скали,

белите коси на орлите...

Благословен е оня, разбрал

дори и  дума

от метафората на Ницше.

Просто полудявам от щастие

когато осъзнавам, че Бог

не би бил Бог без мен и Заратустра.

Стаята ми е  пълна,

когато е пуста.

Нищо не съм загубила,

а все търся нещо.

Понякога си мисля, че откривам...

Нещо, което не зная!

Понякога с години търся

и ми е толкова хубаво, че не намирам.

Обикалям вкръга на Рая.

Докато един открива,

други са ехо, което се повтаря.

Изгревът и залезът са лица на Янус.

В началото на края

и края на началото се разтварят.

Люлея в прегръдка  Иисус и Юда,

разправям им колко сме измислени.

Четиридесет сребърника са жълти стотинки

за една целувка, която роди Бог

и препълни света схрамове.

Но тоя свят обречен  да бъде малък

ми убива като тясна обувка.

От думите сис мълчана вода

замесих  обредни хлябове.

Облякох нови дрехи,

разчупих ги със свещени ръце

и благослових  вечността

в окото си.