Обръщаш се наляво – вятър.

Обръщаш се надясно – вятър.

Поглеждаш надолу – земя няма.

Вдигаш глава нагоре – свети.

Очите бавно плъзгат се по хоризонта,

по-нататък, по-назад, оглеждат се навред.

Търсят те (какво ли?).

Може би усмивка проста, хладна и плоска.

Може би не търсят, а навяват,

навяват те тъга и стон.

Кой ли срещне ги, боли,

кой забави се, краят не търпи.

Знае ли времето как да ги раздели?

Знае ли то колко много боли?

А дали изтича неуморно,

или всичко е толкова смехотворно?

Защо ми казват – "Време е."

Защо си тръгват, без да затворят вратата дори?

Или времето просто не боли.

То дори и не върви...

Не виждам смисъл аз дори да пиша,

щом пейзажът е застинал тъй,

сякаш никога не би разбрал,

какво е ти да бъдеш цял.