Обръщаш се наляво – вятър.
Обръщаш се надясно – вятър.
Поглеждаш надолу – земя няма.
Вдигаш глава нагоре – свети.
Очите бавно плъзгат се по хоризонта,
по-нататък, по-назад, оглеждат се навред.
Търсят те (какво ли?).
Може би усмивка проста, хладна и плоска.
Може би не търсят, а навяват,
навяват те тъга и стон.
Кой ли срещне ги, боли,
кой забави се, краят не търпи.
Знае ли времето как да ги раздели?
Знае ли то колко много боли?
А дали изтича неуморно,
или всичко е толкова смехотворно?
Защо ми казват – "Време е."
Защо си тръгват, без да затворят вратата дори?
Или времето просто не боли.
То дори и не върви...
Не виждам смисъл аз дори да пиша,
щом пейзажът е застинал тъй,
сякаш никога не би разбрал,
какво е ти да бъдеш цял.