9 may 2008, 9:41

Ветровито 

  Poesía
785 0 26

             Ветровито

Дълго вятърът бърбореше
колко много е живял...
заспиваше, а после спореше
и вярвах му, че много е видял...

Попитах го - дали и бурите -
обичат като моето сърце...
затихна... и високо в мурите
се скри - замаха със ръце...

Не ми напомняй - каза ми -
тогава бях аз - вятър млад...
и нямаше във мен омраза,
и нямаше във мене хлад...

Сега съм толкова дъждовен,
от скреж съм аз, от ураган,
на тоя свят така лъжовен,
поне стихията да дам!...


 

© Таня Георгиева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??