Тя бе родена неотдавна
случайно. По-случайно от случайността.
Такава мъничка, немеродавна
и неусетна като полъх във нощта...

Спотаи се като захар по ръба на чаша,
горчиво-сладка - почна да расте:
добра и тихичка, но никога мълчаща -
изви снага във нашите ръце.

Заспиваме, събуждаме се с нея,
обливаме я със порой от думи.
Превръщаме я в собствена, вълшебна фея,
прелитаща над стръмните ни друми

и наш'та виртуална мелодрама...

Научи се сама да ни привързва –
непостоянния към неговата дама.
Каква е умна тя! И не прибързва.

А ние с тебе, мила моя?!

Дали сме някакви магнити,
слепени в електрически екстаз,
или въстанали сред мрака сталагмити,
откъртени от пещерния мраз?

Не знам! Ти знаеш ли? Кажи ми!