Колко личи болестта на нашето време –

затварям очи и виждам изтръпнали устни,

все някой крак набива във стреме,

изтръпнал от тяга – набити сълзи,

усмивка без обич – картинна скованост на бремето.

А позволените слагат ред в сътворителен хаос,

убиват разрешените нотки на нашите пакости,

слагат впрегатен хомот на малките радости,

слагат стени, окови, прегради –

мозъчни стопове светят в очите като фарове.

Разчупен гметеж по моята воля –

слагам си фар да светя така както мога.