Колко личи болестта на нашето време –
затварям очи и виждам изтръпнали устни,
все някой крак набива във стреме,
изтръпнал от тяга – набити сълзи,
усмивка без обич – картинна скованост на бремето.
А позволените слагат ред в сътворителен хаос,
убиват разрешените нотки на нашите пакости,
слагат впрегатен хомот на малките радости,
слагат стени, окови, прегради –
мозъчни стопове светят в очите като фарове.
Разчупен гметеж по моята воля –
слагам си фар да светя така както мога.