Времето не лекува!...
Чух веднъж,че времето лекува,
че след всеки тъжен миг душата празнува.
Но тогава аз не знаех що е печал,
дотогава живота не бе ме предал.
Помислих си аз, че е вярно,
че след време всичко минава и че
някак така благодарно животът вместо да взима, ми дава.
Даде ми много - любов, приятели и средства,
но изтръгна всичко в средата на моето детство.
Едва 3 годишна аз осъзнах, че родителите са всичко
и не мога без тях.
И тъкмо 16 годишна, когато имах нужда от мама и тати,
настъпиха дни, от Бог прокълнати.
Една сутрин телефонът над мен иззвъня
и сякаш сърцето в мен почерня.
Една новина не дочака часа си
и заплаках горчиво - изгубих баща си!...
... Той беше всичко за мен -
мечтан родител, добър приятел и мой спасител.
Но... често болеше го нещо,
а тогава моето сърце изстиваше зловещо.
Винаги, когато болен беше, аз бях до него,
а той силно ръката ми държеше.
Сега е празно... вече го няма
и аз трябва мъжки да стоя до мама...
... Ах, колко е трудно да бъда щастлива,
да гледам мечтите ми как се разбиват,
да изгубя най-обичания човек
и да знам, че за болката ми няма лек.
..................
Потъвам ден след ден и аз в черна яма.
- Къде си, татко? Защо те няма?
Нима ще ме оставиш сама на абитуриентския ми бал?
Или горе от небето ще ме наблюдаваш -
нали за това си мечтал!
И духом ще ми държиш ръката,
когато се запътвам към олтара,
а аз вечерта ще погледна звездата,
която за теб се отваря.
Чух веднъж, че времето лекува.
Е, вече разбрах, че не е така,
че не може душата ти да празнува,
когато загубиш единствен баща.
А тогава умираш... загърбваш мечтите,
пари не търсиш, проклинаш си дните.
И на Бога цял живот се молиш:
"Искам, тати, да дойдеш в съня ми
и да ми говориш!"
Не... времето не лекува ,
защото чрез него тъгата празнува...
Авторско* Силвия Цекова 2011 г.
© Силви Цекова Todos los derechos reservados