Времето не лекува!...
Чух веднъж,че времето лекува,

че след всеки тъжен миг душата празнува.

Но тогава аз не знаех що е печал,

дотогава живота не бе ме предал.
Помислих си аз, че е вярно,
че след време всичко минава и че 

някак така благодарно животът вместо да взима, ми дава.
Даде ми много - любов, приятели и средства, 
но изтръгна всичко в средата на моето детство.
Едва 3 годишна аз осъзнах, че родителите са всичко 

и не мога без тях.
И тъкмо 16 годишна, когато имах нужда от мама и тати,

настъпиха дни, от Бог прокълнати.
Една сутрин телефонът над мен иззвъня 

и сякаш сърцето в мен почерня.
Една новина не дочака часа си

и заплаках горчиво - изгубих баща си!...
... Той беше всичко за мен -

мечтан родител, добър приятел и мой спасител.
Но... често болеше го нещо,

а тогава моето сърце изстиваше зловещо.
Винаги, когато болен беше, аз бях до него,

а той силно ръката ми държеше.
Сега е празно... вече го няма

и аз трябва мъжки да стоя до мама...
... Ах, колко е трудно да бъда щастлива,

да гледам мечтите ми как се разбиват,

да изгубя най-обичания човек

и да знам, че за болката ми няма лек.
..................
Потъвам ден след ден и аз в черна яма.

- Къде си, татко? Защо те няма?

 Нима ще ме оставиш сама на абитуриентския ми бал?

Или горе от небето ще ме наблюдаваш -

нали за това си мечтал!
И духом ще ми държиш ръката,

когато се запътвам към олтара,

а аз вечерта ще погледна звездата, 

която за теб се отваря.
Чух веднъж, че времето лекува. 

Е, вече разбрах, че не е така, 

че не може душата ти да празнува, 

когато загубиш единствен баща.
А тогава умираш... загърбваш мечтите,

пари не търсиш, проклинаш си дните.
И на Бога цял живот се молиш:
"Искам, тати, да дойдеш в съня ми

и да ми говориш!"
Не... времето не лекува ,

защото чрез него тъгата празнува...

Авторско* Силвия Цекова   2011 г.