Ти беше винаги център
в нашата малка вселена.
Аз в периферията някъде,
ще се чувствах до край отчуждена.
Ти беше дървото разумно,
вкоренено дълбоко в земята.
Аз водата, която се плиска
и измива праха от стъклата.
Когато оттатък се срещнем -
сигурно не ще се познаем.
Душите ни бяха различни
и не се сляха до края.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Станка Парушева Todos los derechos reservados
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Para una mejor experiencia, utiliza nuestra aplicación móvil. Instálala desde Google Play.
