Вселената изпи сълзите ми

и ги превърна в ситен дъжд.

Нали обичаше като вали,

така казва всеки мъж.

Вселената ми взе душата,

не ти – не се гордей.

Ти си човек, а аз съм космос,

нали обичаше да пееш – пей.

Пей така, за да мога да те чуя

чак на другия край на света.

Но ти занемя, нали?

А в твоя свят има ли тъга?

Вселената изпи сълзите ми,

душата и тялото ми също.

Взе всичко, което съм имала.

А дали понякога ги връща?