Понякога дърпам шалтера и съм сама.

Поглеждам навън – небето е синя печал.

Залезът е обагрил стъклата отсреща в лава,

Но скоро ще загине безмълвно и той

В очакване на поредното прераждане.

Дърпам шалтера и настъпва мрак.

Душата, обхваната от лава и димяща жар,

Копнее за миг почивка, за миг затишие,

Преди отново да избухне в пламъци

Този никога незаспиващ вулкан.

Дърпам шалтера и не знам коя съм.

Не знам защо съм тук, какво се иска от мен.

Тъмнината на угасналия вулкан ме утешава.

Знам, че имам само миг, знам, че съм щастлива.

После димът отново без покана избуява...

Понякога дърпам шалтера и съм сама.

Празнувам този миг на пълна тъмнина,

Когато залезът е мъртъв, а вулканът още спи,

Когато умореното съзнание е на път да се взриви,

Когато лавата напира, но има още миг, има още миг...