Вяра

Миг оставяш се на отчаяние,

то поглъща те лавинно.

Спираш да дишаш природното ухание,

Изгубваш всичко невинно.

Стъпваш по тревата,

не виждаш как цвета `и ти говори.

Струва ти се, чевървиш на място.

Отчаяние завило те е властно.

Чуваш глухо гласът на твойта вяра,

Притисната в кюше на тъмно.

Тя драпа преди тебе да извика,

Че живота ВИ иска да прегърне.

Пусни я да види отново светлината,

пердето от очите ти ще дръпне.

Роза да подари на душата,

а сърцето ще престане от болката да тръпне.

Виж, вече се усмихваш

на пролетното време.

Колко щеще още да униваш?

Не позволявай на отчаяние, вярата да вземе!

По пътя ти растат хубави неща,

Обичаш да откъсваш тези цветя.

Лошите са само стимул.

Смачкай ги със силата на мисълта!

08.03.2007г.                                                                                                               М.