Нямам сила да живея!
Нямам сили и да съм...
Не намирам смисъл да обичам
и да вярвам в някакви лъжи.

Исках някога да бъда!
Да почувствам че съм жив,
значим във нечий очи,
че мога да съградя живот.

Мечтах някой да обичам
и мене някой да обикне,
но обичал съм единствено на сън,
а дори и там останах необичан.

Нямам сили да се боря
със своята и чуждата печал.
Няма смисъл да се боря -
гневът е единствената ми любов.

Имах сили някога да търся
рамо, на което да склопя глава
и без свян сълзите си да роня -
някой на когото да се доверя!

Имах сили да се моля -
да се опитвам да запълвам
празнотата с крадената нежност -
да вярвам в красивите мечти.

Нямам вече вяра да се моля!
Уморих се да живея като спомен,
да идвам неискан и неканен,
да си отивам предварително забравен.

Нямам сила да вярвам във мечти!
Уморих се да живея като сянка,
да плача пред студените стени,
мъката си да споделям с чаши.

Не усещам аз живота!
Как тогава да умра?
Усещам единствено смъртта!
Как тогава съм живял?

Не вярвам във живота!
Едничката утеха ми остана
Вечната разбойница да дойде
и в тъмнината да ме поведе...