Вяра
Нямам сили и да съм...
Не намирам смисъл да обичам
и да вярвам в някакви лъжи.
Исках някога да бъда!
Да почувствам че съм жив,
значим във нечий очи,
че мога да съградя живот.
Мечтах някой да обичам
и мене някой да обикне,
но обичал съм единствено на сън,
а дори и там останах необичан.
Нямам сили да се боря
със своята и чуждата печал.
Няма смисъл да се боря -
гневът е единствената ми любов.
Имах сили някога да търся
рамо, на което да склопя глава
и без свян сълзите си да роня -
някой на когото да се доверя!
Имах сили да се моля -
да се опитвам да запълвам
празнотата с крадената нежност -
да вярвам в красивите мечти.
Нямам вече вяра да се моля!
Уморих се да живея като спомен,
да идвам неискан и неканен,
да си отивам предварително забравен.
Нямам сила да вярвам във мечти!
Уморих се да живея като сянка,
да плача пред студените стени,
мъката си да споделям с чаши.
Не усещам аз живота!
Как тогава да умра?
Усещам единствено смъртта!
Как тогава съм живял?
Не вярвам във живота!
Едничката утеха ми остана
Вечната разбойница да дойде
и в тъмнината да ме поведе...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Богомил Всички права запазени