Вятърът открадна ми усмивката
Причините не стигат да остана,
а лази по гръбнака ми безверие,
Луната винаги е все така смълчана
и изгубвам я във всяко безвечерие.
Като просяк съм и вечно ранобудна,
понякога сънувам със отворени очи,
не успявам винаги да съм разумна
и малкото доверие не спира да тежи.
А вятърът открадна ми усмивката
и приши си я с игла. Какъв циник!
Зад ъгъла избяга, във отбивката.
Оказа се лъжлив крадец, а не лирик.
Събрах се в несъвпадащи парчета
и не на място постоянно се нареждам,
разбърквам си душата в празна шепа
и започвам от начало пак с надежда.
а лази по гръбнака ми безверие,
Луната винаги е все така смълчана
и изгубвам я във всяко безвечерие.
Като просяк съм и вечно ранобудна,
понякога сънувам със отворени очи,
не успявам винаги да съм разумна
и малкото доверие не спира да тежи.
А вятърът открадна ми усмивката
и приши си я с игла. Какъв циник!
Зад ъгъла избяга, във отбивката.
Оказа се лъжлив крадец, а не лирик.
Събрах се в несъвпадащи парчета
и не на място постоянно се нареждам,
разбърквам си душата в празна шепа
и започвам от начало пак с надежда.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Елица Стоянова Todos los derechos reservados
