Вън от килията

Душата ми е чашката на цвете,

разпръскващо ухание.

А твоята душа е пеперудата красива.

Тя върху нея любовта отпива.

Две страсти се прегръщат извисени.

Като спирали огнени се вият

и тънат във космическата бездна.

Дори и глухият ще чуе изповедта им.

Дори и слепият за хубостта им ще прогледне.

Покрива ме прашец със аромат на мъж

и ме превръща в неизвестност,

взривена сред първичната материя.

Разтварям се, изчезвам изведнъж

удавена в измамна лесност.

Като в река, пътуваща през прерия.

Говорим със езика на мълчанието.

За сетивата той е древното познание,

защото звуците преливат от съмнения.

Защото думите предават и убиват

невинността във всички измерения.

Изпращам прелетните чувства

със скоростта на светлината.

Капка по капка отцежда се магията...

Отлитат те в прегръдките на божествата

А аз – на дните сиви съм в килията...