Протягам бавно тъжните ръце –
сухи клони на пречупено дърво,
към тебе Слънце да ме отдеве
и изгори последното ти зарево.
В мен повече не ще разлисти
надеждата за вечен сок искрящ
по широката гора и стволовете обемисти
твоят залез, погледът любящ.
Светкавици ли ще разцепят
издъхващия и ненужен дънер?
Без сърцето как ще се крепя -
Светът за мен ще е задънен. ...