Вържи ми ...
Протягам бавно тъжните ръце –
сухи клони на пречупено дърво,
към тебе Слънце да ме отдеве
и изгори последното ти зарево.
В мен повече не ще разлисти
надеждата за вечен сок искрящ
по широката гора и стволовете обемисти
твоят залез, погледът любящ.
Светкавици ли ще разцепят
издъхващия и ненужен дънер?
Без сърцето как ще се крепя -
Светът за мен ще е задънен.
Пролетта дали ще радва
горящото до края тяло?
Дървото не сече го брадва,
листата си на вятъра раздало.
Дори забравата да дойде,
вържи ми мартеница на ръката.
Там са годините – и моите, и твойте,
отплували на времето в реката.
Дали ще може пак да се завърне
животът в пресушеното ми тяло?
Дали душата пак ще го обгърне?
От теб зависи той – изцяло...
© Бойко Беров All rights reserved.
