Вървя по моста на съдбата

24 ago 2011, 11:41

Poesía » Otra

752 0 6

Изгарях мостове. Остана

единствен мостът на съдбата!

По него ден и нощ душата ми

върви след карма неживяна.

А мостове градил съм много.

Лежат под камък стари рани –

от късове-живот събрани,

в темела ги зазиждах с огън...

Но търсех своята река:

над нея да издигна моста си,

макар че на земята гост ще съм

дори след сто добри лета!

Открих я сякаш на шега!

И златни бяха бреговете ù,

към третото хилядолетие

потекла в радостна нега!...

На златото сеяч не станах,

а зидах моста на съдбата.

И свети, виждам го, оттатък,

брегът, на който ще остана!

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

maistora (Красимир Тенев)

2011-08-24T22:52:23+03:00

Мостът на съдбата има здраво положени основи от предците ни, но всеки сам (кой как може) изгражда арката до брега на който ще остане.
Поздрав за стиха и поща!
luda_macka1 (Радосвета Петрова)

2011-08-24T22:48:59+03:00

На златото сеяч не станах,
а зидах моста на съдбата.
И свети, виждам го, оттатък,
брегът, на който ще остана!

Всеки намира своя бряг и сърцето му остава там завинаги!
Поздрави!
elenasim1 (Елeна)

2011-08-24T18:43:43+03:00

Поздрав!
yogimax (Василена Т)

2011-08-24T18:42:11+03:00

Хубав стих,удоволствие да го четеш!
velikataniki (Николина Милева)

2011-08-24T13:52:33+03:00

Щом си имаш брягПоздрав
Самодива (Вики)

2011-08-24T11:48:53+03:00

Хареса ми много!