Вървя по моста на съдбата
Изгарях мостове. Остана
единствен мостът на съдбата!
По него ден и нощ душата ми
върви след карма неживяна.
А мостове градил съм много.
Лежат под камък стари рани –
от късове-живот събрани,
в темела ги зазиждах с огън...
Но търсех своята река:
над нея да издигна моста си,
макар че на земята гост ще съм
дори след сто добри лета!
Открих я сякаш на шега!
И златни бяха бреговете ù,
към третото хилядолетие
потекла в радостна нега!...
На златото сеяч не станах,
а зидах моста на съдбата.
И свети, виждам го, оттатък,
брегът, на който ще остана!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© МАРИАН КРЪСТЕВ Все права защищены
